Кога и защо стана толкова важно да се съобразяваш с хората и мнението им? Виж-на колко грозно изглеждало отстрани, че с някой сме се държали и говорили еди-как си...Голяма работа! Дреме ми, че отношенията ми с някой биха се изтълкували погрешно. Да ме наричат както искат, да гледат на мен, като кон с капаци. Аз знам какво в действителност мисля и правя. И то е ясно на мен и на определен кръг от хора. Другите да си гледат живота. Тяхното мнение някак... Бе не ми пука за него. Отдавна съм спряла да се впечатлявам, отдавна съм спряла да се впрягам за това, че някой бил казал нещо кофти за мен, че в очите на хората не съм изглеждала добре...

           Беше интересен, спокоен ден. Среща със стари приятелки на кафе, безцелна разходка… Едно такова лежерно, спокойно време. Безгрижие…. И изведнъж.. „Ех, че среща непредвидена..”. Изведнъж се появи сякаш от нищото Той – онзи, който обърка живота й и разби сърцето й. Онзи, с новата жена, вече станал баща. Една „приятелска” прегръдка, общи въпроси. Смущение. Тя остана безмълвна някак. Какво да каже? Как да се държи? Дори „честито” не можа да се откъсне от устата й. Не, няма сили. Това беше среща, от която Тя се боеше. Изведнъж денят й се развали. Не, не трябва да плаче, разбира се. Свършиха май отдавна Нейните сълзи… Дали?... 

                                                                                                         Ами откъдето и да ме погледнеш – все съм си момиче, т.е. представител на женския пол (колко момиче, колко жена, вече и аз не знам, но това е друга тема). През живота си съм чувала различни мнения по повод взаимоотношенията момче – момиче, мъж – жена. Различни теории, различни случвания, при всеки – различно. Така и никога не ми стана ясно кое е нормално, кое е редно, как да действа момичето, как да разбира действията и бездействията на момчето... Всъщност може ли някой да каже със сигурност кое е най-важното „правило” в отношенията? Що ли си мисля, че не може... Но пък в последните дни някак започнах да си разсъждавам малко повече за тези неща, дотолкова, че ми се случиха разни случки, разни взаимоотношения се промениха и осъзнах, че момчетата, по-скоро мъжете са неконтролируеми и супер неразбираеми понякога. Имам чувството, че са станали по-непостоянни, по-объркващи в поведението и си и от жените, бе!

       Какво е една дата? Какво се променя в нас, в живота ни, след като, както пее ”великия” Веско Маринов – „пада лист от календара” ? Така изведнъж ли се променяме или това е чисто и просто един начален тласък – да ни подскаже, че нещо ние трябва да почнем да правим?

          А изпадали ли сте в онова странно „предрождено” (май няма такава дума, ама нищо) депресивно състояние? Защото с годините на мен май често ми се случва. Още помня оня мой незабравим 18-годишен рожден ден. Е, това си беше купон. И как иначе? Нали навършвах заветното пълнолетие! И сякаш тогава всичко в мен се преобърна. След това с течение на времето някак по друг начин взех да гледам на тая моя рождена дата. Някак спрях да празнувам дори.

            Коледа било. Нова година идвала... Е? И какво от това? Писна ми! Омръзна ми това „приповдигнато настроение” отвсякъде! Омръзнаха ми празничните пожелания, пресилени усмивки и някакви такива „развълнувани” хорица. Не! Тази година за мен това не са празнични дни! Дори са много, много тъжни! И като цяло, връщайки се назад във времето... Ми отдавна спрях да се радвам на идването на Нова година. За какво? Затова, че порастваме / остаряваме? Затова, че много неща не сме успели и едва ли ще успеем да постигнем? Затова, че всеки път си даваме едни и същи обещания, а още след 2-3 дни, сме ги забравили? На кое по-точно да се радвам? И какво ми пука, че сега някой е решил да се прави на добър, а после  цяла година е точно обратното? И защо трябва в няколко дни само да е такова настроението? Ми, не, благодаря! Не на мен тия! Не и сега! Не и тая година!

          Много хора ме обвиняват, че се самоизолирам, че изпадам в депресивно състояние, че животът продължавал... Сигурно! Но за мен продължава по друг начин! Да, радвам се, че дишам, че още има хора около мен, за които с ръка на сърцето мога да кажа, че обичам, че вероятно и те ме обичат!

Беше някъде преди около 19 години, когато я видях за пръв път. Седеше на пода под голямото огледало и ровеше в един шкаф, обърна се като влязохме и усмивка озари лицето й. Нали знаете онази усмивка, която струи от цялото същество - извира от очите, извива ъгълчетат на устните, огрява. Именно тази усмивка много пъти ме е изваждала от притесненията ми, стопявала е страховете ми и ме е карала самата аз да се усмихвам. Покрай нея няма начин да не се усмихваш - тя кара нещата да изглеждат прости и хубави, а проблемите-решими. Много пъти съм си мислила, че има някакви свръхестествени способности да надниква в душите на хората и да разчита желанията им. Знаете ли - ако дядо Коледа съществува, определено ще прилича на нея...да, сигурна съм.  Всъщност-самото й присъствие е подарък и празничност.

Вече навлязохме в коледния месец, а наближи ли Коледа, по традиция светът започва да говори за добро, доброта, добри хора, добри постъпки. Отвсякъде ни заливат тонове доброта, пакетирана в различни свежи опаковки. Предлагат ни доброта, изискват ни доброта, продават ни доброта, купуват доброта. Добро-таа!
    Истината обаче е, че в съвременния динамичен свят, изразът "добър човек" се приравнява с "наивник", дори с "балама". Демек-добрият човек е баламурник, който не се е адаптирал към изискванията на съвременната динамика, на съвремената (без)нравственост, към изискванията на новото време. Някакви такива разбирания за съвременната доброта битуват днес.

Това късметче дет ми се падна днес ме замисли за тая опорочена дума другар. Другар – приятел. Другари много, приятелите малко. Това е като разликата между познат и приятел. Ся с познати пихме, ама приятел ми е... имам си една монета в джоба, тя никога не ме е предала. И още няколко приятели от плът и кръв имам. А познати... с лопата да ги ринеш. Такива, с които си на здравей – здрасти. Такива, с които лафиш. Мазниковци, дето ти ходят по гъза и те клюкарят. Паразити, които ти правят услуги, а същевременно ти режат вените. Възлюблени, които плачат по теб, а в същото време не знаят, не помнят и не им пука за теб.

Та хубава е тая поговорка. Говори за идеал, който е лукс в днешно време. Хубавите неща – те са лукс. Знаете ли какво е лукс? Това е нещо, което вие нещастници не може да си позволите. Това е лукс. И той не зависи от социалният ви статус. Сега, всеки ден срещам хора, които искат да променят света. Бунтари демек.

                                                                             Всеки има моменти, в които иска да е сам. Всеки има нужда от часове, дори може би дни, да остане насаме със себе си. Но когато настанат такива дни.. ‘ми почва нещо да те човърка отвътре и си викаш: „Бе, мамка му, толкова ли пък никой не се сеща за мен, поне един телефон да завърти, да види как съм, добре ли съм.. ей, тъй, да се чуем”...

         В дни, когато имаш нужда от някой, с който просто да поговориш, да се видиш на  по едно кафе, сякаш всички са изчезнали.

Сякаш си едно 12 годишно хлапе крещящо Експелиамус, размахвайки обикновена дървена пръчка, докато всички останали са въоръжени до зъби. Независимо колко си голям, колко порастваш, чудовищата под леглото растат със теб. Но това не е толкова страшно. Страшното е когато спрат да ти правят впечатление. Означава, че са победили и ти си в... апатия.

По някакъв начин си мъртъв. Нищо не може да те докосне. Нещата, които са те карали да се усмихващ, които са ти се услаждали, тези, от които обикновено те боли или ти се гади – от тях няма и следа. Озоваваш се в една много празна стая, в която има само вакуум и време. Няма дори стени. Как е добила прозвището стая – не знам, но нейните очертания са невидимо твърди. От което следва, че дори и да няма прозорци, то поне има отвор през, който си влязъл. Което е абсолютно достатъчно да продължиш.

                                           „Любовта винаги е готова за своето завещание”... „Да обичаш, значи да желаеш щастието на друг повече от своето собствено”.... А Тя обича. Обичаше го твърде много! Голямата, единствена, несподелена 10-годишна любов. Онази, искрената, първата! Която преобръща живота ти и след това поемаш в една объркана посока!... Искаше го! Силно го искаше. И Той го знаеше! Не се засрами да му го признае в ония години. А отговорът беше (и до днес кънти в ушите й) – „Много благодаря  за писъмцето, но няма как да се получи”....

                                           Кога и как се случи? Как така изчезна вярата й в Нея, желанието да я срещне отново? Та кой не мечтае да я усеща с всяка фибра на тялото си, да обича страстно, всеотдайно, да бъде обичан? Възможно ли е наистина едно голямо разочарование и последващи го няколко малки, така да преобърнат съзнанието, същността на една жена?

     Наблюдавайки разни влюбени двойки с едни странни ухилени физиономии, Тя все се пита защо при тях я има (поне привидно), а при нея Любовта сякаш безвъзвратно изчезна? Мисли си как ли се чувства този, който разби сърцето й, по който толкова години копня, а сега той си живее живота с "неговата". Дали някога е осъзнавал какво изпитваше Тя към него и какво й причини? След него Тя спря да обича! Така и не можа да срещне друг, на който би могла да каже "свещените" думички. А и вече не вярва на никой!

         АЗ имам нещо...ТИ го нямаш.... В очите на някой АЗ съм по-красива и добра, в очите на други-такава си ТИ.... Моята усмивка се поражда от едно.... Твоята-от друго... И така бих могла да изреждам до безкрайност, защото светът е различен в очите на различните хора и всеки вижда това,което иска,това ,което дава да му се покаже.И чува и усеща различни неща....Иска нещо различно....
        НО....АЗ не се подигравам на ТЕБ,ако нещо не разбирам.АЗ не казвам на бялото в ТЕБ-черно,защото завиждам... Какво ако някой има повече пари или повече обожатели??И какво ако това,което АЗ харесвам,се харесва и на други?Трябва ли коментарите ти да бъдат злобни и завистливи,само защото някой е харесал нещо МОЕ,нещо в МЕН,а не в ТЕБ???