"Никой не си отива от никого завинаги, щом е оставил нещо от себе си”

      Толкова е трудна раздялата с любим човек – раздяла, която го отнема от теб завинаги. Казват, че това бил естествения ход на живота – живееш и умираш, но когато краят настъпи, е много, много трудно да го приемеш така философски. Оказва се, че човек никога не е подготвен. Когато се случи непоправимата загуба, всеки те успокоява, дава ти съвети да гледаш напред, че животът продължавал… Да вярваш, че човекът е отишъл на по-добро място… Много неща чуваш в дни на тъга, когато сълзите ти напират и дори да искаш, не винаги успяваш и не искаш да ги спреш. В дни на съжаление и самосъжаление се питаш – направих ли всичко, което можехме с този човек, дори се упрекваш за много неща, но в следващия момент се заравяш дълбоко в спомени.  Проклинаш, плачеш, усмихваш се…. Толкова чувства напират в теб.

      Загубих дядо си – много хора казват „изживял си живота”. Почина на 87 години, които уж са много, а за мен така и си остават малко и недостатъчно. Когато си отиде, сякаш съзнанието ми се преобърна на 180 °. Проумях как съм ревала и съм се ядосвала за безброй глупости. Осъзнах, че има други важни неща, за които забравяме в стремежа си да достигнем заветното „щастие”. А щастието се оказва, че е в самият Живот! Щастието не е толкова в това дали имаш и колко са ти парите; не е в това да се стремиш на всяка цена да постигаш безброй успехи, да имаш много приятели… Дори не е толкова важно дали любимият ти е изневерил, дали си невъзможно и нещастно влюбен. Ехооооо!! Ами осъзнай се – ти дишаш! Живееш! И дори си наистина щастлив, заобиколен от хора, които обичаш, които те обичат! Казвам го от позицията на най-малкия член в едно прекалено задружно семейство, събрало три – почти четири поколения.  И когато „стожерът” на това семейство си отиде, разбрах, че никога не сме достатъчно пораснали, но пък казват, че нищо не се случва случайно,  че всяко изпитание ни прави по-силни. Парадоксално, но факт – една тежка загуба може да те направи напълно нов човек – по-добронамерен, спокоен…

        Тази моя загуба ми зашлеви шамар! Осъзнах, че съм си губила времето с неща, които е трябвало да пренебрегвам, за сметка на повече време с любими хора. Осъзнах, че черногледството, апатията, депресивните ми състояния са били една огромна грешка, „изсмукани от немай-къде”, а всъщност сама съм си измисляла причини за тях. Замислих се – дали животът има някакво подходящо време да свърши или колкото и да сме големи, да се смятаме подготвени за тези неща, когато това се случи, никога не можем да определим времето като „подходящо” за такава безвъзвратна раздяла? А какво значение имат годините, когато става дума за любим човек? И защо трябва, когато някой е вече на „преклонна” възраст, да се счита, че „просто му е дошло времето”? Не! Времето за живот с любими хора никога не е достатъчно! И когато те си отиват от тоя свят, остават само самосъжаленията и упреците, че много неща не са направени и  казани.

       Смъртта е коварна! Краде, наранява, „освестява”, преобръща живота на тези, които остават. Прави ни слаби, след това силни. Играе си с чувствата ни. Играе си с издръжливостта ни. Но когато дойде, не ни остава нищо друго, освен да я проклинаме, а същевременно да вярваме и да се молим, че този, който ни е отнела, го е пренесла наистина на едно по-добро място. Вярвам, че горе има една звезда повече – очите и духа на дядо ми! Вярвам, че всеки, който си е отишъл от нас, всъщност става наш духовен наставник и небесен пазител. Вярвам, че един ден пак ще бъдем заедно, а дотогава… Дотогава не трябва да забравяме коварния урок и трябва да преосмислим живота си, това, което правим или не правим, казваме или не казваме, мислим и чувстваме. Всичко е преходно и поправимо, докато не настъпи момент на такава раздяла. Затова… Аз дишам, чувствам, живея! И докато го правя, ще съм благодарна за всеки ден, всяка минута, споделени с любими хора и ще помня тези, които са ни напуснали.

: