Ами откъдето и да ме погледнеш – все съм си момиче, т.е. представител на женския пол (колко момиче, колко жена, вече и аз не знам, но това е друга тема). През живота си съм чувала различни мнения по повод взаимоотношенията момче – момиче, мъж – жена. Различни теории, различни случвания, при всеки – различно. Така и никога не ми стана ясно кое е нормално, кое е редно, как да действа момичето, как да разбира действията и бездействията на момчето... Всъщност може ли някой да каже със сигурност кое е най-важното „правило” в отношенията? Що ли си мисля, че не може... Но пък в последните дни някак започнах да си разсъждавам малко повече за тези неща, дотолкова, че ми се случиха разни случки, разни взаимоотношения се промениха и осъзнах, че момчетата, по-скоро мъжете са неконтролируеми и супер неразбираеми понякога. Имам чувството, че са станали по-непостоянни, по-объркващи в поведението и си и от жените, бе!  Хм.... Не е ли приоритет на жената да „кокетничи”, да „пуска стръв”, а после да се подръпва? А и точно тук идва в главата ми мисълта, че май по-често съм чувала, че жената трябва да е недостъпна, да не се дава лесно, да не се „предлага” на мъжете. Мъжът е този, който трябва да направи първата крачка.

                Сещам се и за една серия от любимия ми сериал „Алф”, където Лин – дъщерята тийнейджърка, се беше влюбила и Алф – онова щуро извънземно, искаше да й помогне, като я посъветва да разкрие чувствата си. А тя: „Не мога да му се обадя, защото така ще разбере, че го харесвам!” -  „Значи не искаш момчето, което харесваш да разбере, че го харесваш?... Ето това ви е проблемът на вас, земните хора!” (цитирам по памет, може би леко перифразирано, но смисълът си е същият)... Хм... Усетих се, че и аз съм действала така до преди известно време. Така съм била възпитавана, така съм чувала, знам ли... Но в един момент реших, че така май не е добре. Особено пък като видиш как „днешните” мъже са станали по-„стиснати” в показването на чувствата си и от жените! Еманципация, еманципация и пак еманципация. В чувствата, в действията, в живота.

                Та сега се връщам и някъде доста назад в годините, когато за първи път си позволих да се разкрия. Преживях срама, притеснението, но пък донякъде изпитах облекчение. Защото май е по-добре да се разкриеш и да разбереш, примерно, че някъде няма да ти провърви, отколкото да се сдържаш и накрая не знаеш какво да очакваш, а същевременно си губиш времето и пропиляваш други шансове. След време пък пак добре, че аз направих първа крачка, се завъртях в  една близо 3-годишна „афера”...

                Питам се – дали мъжете се „плашат” наистина от ония малко по-силни и открити жени? Трябва ли да им се прикриваме или въпреки всичко е по-добре да си кажеш каквото ти е на сърце, пък да става каквото ще? Или пък, загубили „преднината в лова”, мъжете се чувстват не толкова мъже, когато се окаже, че инициативата не е била у тях. Дали това би могло да бъде спирачка или пък когато вече са наясно с нечии симпатии, тогава почват да се „надуват”?  И защо, когато някой ти е бил едно супер добро „другарче за секс”,  имали сте едни хубави моменти, после той изведнъж обръща другата страница? И не е ли редно, когато приключваш книгата, да се „отчетеш” с примерно един лек разбор на сюжета и тогава подхващаш новата? А не, докато едната стои незавършена, да почнеш евентуално втора, да препрочиташ друга, която знаеш наизуст и накрая историите върви ги разбери как са се омесили? (не, че това сравнение е най-доброто, но както казах – кой знае кое е добро и нормално?)... И трябва ли да съжалява едно момиче, което вече се е „дало" , защото някога и двамата са искали да се наслаждават и променят сюжета? Трябва ли да съжалява, когато самò се е разкрило и някак е стреснало момчето или пък самото то (момчето) си е чисто и просто един разпилян и непоследователен ‘четец’ и уж "разбирач"?

             Истината вероятно е някъде там, както се казва. Истината за едни не е истина за други. Обаче пък си мисля, че това, че някой, виж на, може би леко се е стреснал от показа на чувства и желания, не трябва да спре жената да бъде себе си, такава каквато иска да бъде, такава, каквато се усеща. Защото ако иска да е силна, трябва да си поема последствията, но по-добре да следваш интуицията си, отколкото да живееш в нечии други „рамки” за живота. По-добре да обвиняваш себе си за нещо станало или нестанало, отколкото цял живот да „плюеш” по нечии други разбирания, които за теб не са най-приемливите....