Всеки има моменти, в които иска да е сам. Всеки има нужда от часове, дори може би дни, да остане насаме със себе си. Но когато настанат такива дни.. ‘ми почва нещо да те човърка отвътре и си викаш: „Бе, мамка му, толкова ли пък никой не се сеща за мен, поне един телефон да завърти, да види как съм, добре ли съм.. ей, тъй, да се чуем”...

         В дни, когато имаш нужда от някой, с който просто да поговориш, да се видиш на  по едно кафе, сякаш всички са изчезнали.  Всеки си гледа неговата работа, има си неговите срещи, и ако решиш да отправиш покана към някой, се чувстваш като натрапник и се питаш – „Е, сега за какво въобще си направих устата? По-добре да не се бях обаждал, по-малко щях да се разочаровам, щото нямаше да има отказ.”

         Та, така... Животът си върви, дните си минават и заминават, като се обърнеш назад – нищо съществено не се е случило. Разочарован си все повече от светът, от себе си, от всичко и всички. Е, да, де, всъщност никой не ти е длъжен да ти доставя удоволствия и щастливи моменти. Те са си само и единствено твоя грижа. Ми хубаво, ще си гледаш кефа сам. Колко му е? Готина музика, книжка, евентуално, интернетът си бичи здраво и ти предлага какво ли не насреща... Ма нещо куца, бе! То хубаво да излезеш на разходка, но сам... ми малко скучно, а? Пък и времето е мрачно и сякаш нарочно е такова, за да ти сдухва още повече настроението. И така, стоиш си вкъщи, сам, изолиран. Обаче изведнъж нахлува една мисъл в главата ти – това все пак си е твоят избор, ами тези, които са принудени да си седят вкъщи и наистина никой никога не ги кани и не ги извежда навън? Е, това се вика кофти съдба. Не твоето, щото твоето си е чист егоизъм. И най-важното, че не се сърдиш на себе си, ами обвиняваш другите... И защо? Май и ти не знаеш...

         „Абе, я се стегни” – изведнъж проблясва следваща мисъл. И си спомняш това, което си прочел наскоро, че „щастието е въпрос на позитивно мислене”. Но дали е толкова лесно да мислиш позитивно? И дали не е по-лесно да даваш такива ценни, позитивни съвети на другите, а при теб, като че ли те не действат? Е, ако някой пък има отговор защо е така... Сигурно, защото винаги сме много силни и смели, когато става въпрос за живота на другите, но когато нещата опрат до нашия, до нашите кофти дни и състояния, нещо май тия думички не вършат работа.

          Айде, денят / нощта все още е пред теб... И само и единствено от теб зависи как ще мине и какви спомени ще ти останат. Всичко е в твоите ръце, в твоите собствени мисли и твоята лична нагласа.