„Любовта винаги е готова за своето завещание”... „Да обичаш, значи да желаеш щастието на друг повече от своето собствено”.... А Тя обича. Обичаше го твърде много! Голямата, единствена, несподелена 10-годишна любов. Онази, искрената, първата! Която преобръща живота ти и след това поемаш в една объркана посока!... Искаше го! Силно го искаше. И Той го знаеше! Не се засрами да му го признае в ония години. А отговорът беше (и до днес кънти в ушите й) – „Много благодаря  за писъмцето, но няма как да се получи”....  

     И нямаше друг след него. В живота й минаха много мъже, но не и като Него. Тя повече не се влюби! И не знае дали някога ще може да има някой друг, който да накара сърцето й да затрепти с онова чувство.

      Радва се, че именно Той беше първият във всяко отношение, но съжалява ,че е някой, който така и не можа да си остане в сърцето й със споделеност....

     Годините минаха и отминаха. Той срещна щастието в лицето на друга, която Тя, естествено така и не можа да хареса. И колкото пъти я видеше, все си казваше за някакво бегло успокоение – „е, да, но все пак аз бях там преди нея”... Е, да, но какво от това, след като тя е тази, която остава сега при него и дори ще го дари с най-хубавото – ще го направи баща... Не, наистина не може, някак не иска да го повярва. Не може да се зарадва. Лошо е, нали? И Тя го знае... Но... през всичките тези години вътре в Нея така и си седеше онова малко зрънце надежда, че все пак някога ще могат да са заедно... Даааааа... тази любов си беше обречена от самото начало. Приятелството там се оказа по-силно от любовта... Само не знае сега, когато пак го/ги срещне, как ще го/ги погледне.

     Ей затова човек не трябва да се влюбва, не трябва да се привързва и да иска да е с някой, защото го о-би-ча! Не, това беше! Край, наистина! Защото в следващия момент, когато пак се влюби, пак може да има разочарованието и болката. А те винаги са възможни, разбира се. Но по-добре да се влюбват в теб, да страдат по теб, отколкото това да се случва на теб.

     Не може... Не знае как може да му пожелае да е щастлив. Не знае как би могла да  му честити, когато някой ден го види пак. Няма сили... Глупаво е, наивно е, но... някак е по-силно от Нея. И онова добро чувство, с което трябва да пожелаеш щастие на любимия, е замряло някъде и не е сигурна дали би могло да възкръсне.

      Любовта остава за другите, които все още я искат и й вярват. Но остава твърде назад в Нейното минало и Тя не трябва да се обръща. Не трябва да я иска! Там в миналото й трябва да остане и Той, нищо, че в бъдеще ще го вижда в друга светлина, ще бъде болезнено и Тя едва ли някога ще го приеме и ще се примири. Болката ще бъде силна, много силна и дълбока, но Тя тихичко ще плаче и ще я държи скрита от света. А пред света ще бъде силна! Трябва! И ще бъде тази, която ще наранява! И няма да допуска повече да се влюби и да бъде наранена. Да, точно това иска! И точно така трябва да стане!