Какво е една дата? Какво се променя в нас, в живота ни, след като, както пее ”великия” Веско Маринов – „пада лист от календара” ? Така изведнъж ли се променяме или това е чисто и просто един начален тласък – да ни подскаже, че нещо ние трябва да почнем да правим?

          А изпадали ли сте в онова странно „предрождено” (май няма такава дума, ама нищо) депресивно състояние? Защото с годините на мен май често ми се случва. Още помня оня мой незабравим 18-годишен рожден ден. Е, това си беше купон. И как иначе? Нали навършвах заветното пълнолетие! И сякаш тогава всичко в мен се преобърна. След това с течение на времето някак по друг начин взех да гледам на тая моя рождена дата. Някак спрях да празнувам дори.  Първоначално се случи заради независещи от мен причини – просто рожденият ми ден е през зимата и ми се падаха една след друга едни тежки зими, снежни, ледовити и на никой никъде не му се ходеше. Така постепенно започнах да „отбелязвам” порастването си съвсем скромно. Да не кажа – хич! Пък и когато всеки почне да ти казва, че виж на вече си станал на еди-колко си години (а аз пък все си мисля, че моите не са чак толкова много още), когато се обърнеш назад и после погледнеш в настоящето, и почваш да се питаш – какво се случи, какво се случва, а какво ли предстои?

         Някак не ме радват рождените ми дни. Чувствам се странно. Дори през всичките тия години след оная прословута 18-та годишнина, на тоя ден се чувствам някак тъжна. И на фона на разни пожелания и поздравления, дълбоко в мен нещо все си стои свито. Не знам защо. Наистина не знам. Само знам, че изпитвам и някаква носталгия по ония детски празници – свещичките, грейналите детски лица, игрите, трепетното очакване на подаръците. А сега остава само надеждата за здраве и спокойни дни. Кога пораснах толкова, че сериозността така ме е прихванала? Кога станах такава, че да съм се предала пред житейските драми и проблеми и спрях да се радвам по детски? Има ли връщане назад? Може ли да си направя един преход назад във времето или пътя води само напред и няма как – трябва да съм „голяма” наистина? А дали всъщност усещането не си го създаваме сами? Дали не мога ей така, да щракна с пръсти и да съм пак дете. Поне в един ден!

           Дааа… Пожелавам си да не губя детето в мен. Пожелавам си да не ставам никога прекалено сериозна и да не спирам да мечтая, да вярвам и да се надявам. Пожелавам си, когато се обръщам назад в спомените – да се усмихвам. Когато мисля за настоящето – да съм доволна от това, което съм постигнала, което преживявам. А бъдещето да не ме плаши и да крача смело към него.

             Ами това е. Преломна възраст някаква такава. Разни странни мисли върлуват в главата ми. Като за рожден ден…  Да ми е честит, все пак!


http://www.youtube.com/watch?v=UX3Ed9XI1xY