"Ако знаехте, че скоро ще умрете и имахте право на един единствен телефонен разговор, на кого бихте се обадили и какво бихте казали? И защо още не сте го направили?”

(Стивън Ливайн)

             Животът е твърде кратък, за да си пълним главите с глупости, да се ядосваме за дреболии. Животът е твърде коварен и не знаем кога ще бъде твърде късно да кажем или направим нещо за някой. Постоянно сме забързани, постоянно отлагаме, постоянно се оправдаваме... 

              Когато дядо почина, пораснах твърде бързо, осъзнах толкова много неща. До ден днешен съжалявам за всичко, което така и не успяхме да направим с него, да си кажем още нещичко, да изиграем още един белот. Преди бях голяма ревла, много чувствителна, но когато дядо си отиде, „прогледнах” за живота. Все още плача за него. Винаги ще ми липсва. Осъзнах, че това са нещата, за които трябва да страда и да плаче човек, а не защото някой го е обидил, зарязал го е приятел…

           Днес разбрах, че е починала моя приятелка. Едва на 24 години. Едно мило момиче, което познавах само от нета, чрез телефонни разговори, на което постоянно се опитвах да вдъхна вяра, да я накарам да гледа позитивно, да бъде сигурна, че всичко ще се оправи, да бъде силна. Исках да вярва, че изпитанието, което й е изпратено, е нещо, с което ще може да се справи. За съжаление тя не успя. Туморът я победи…

             Да… Смъртта е нещо неизбежно. Но когато дойде внезапно, когато загубиш човек, когото обичаш, който никак не ти е безразличен, за съжаление едва тогава осъзнаваме много неща. Осъзнах, че едно отлагане за утре, за някой друг път, един ден става вече безсмислено. Станало е твърде късно! Аз все обещавах на дядо, че „утре” ще направим турнира на карти, все имах нещо „по-важно”. Още помня как ме изпрати последно на вратата и как за 5 часа животът ми се преобърна. Това, че съм се зарекла никога да не играя вече карти, няма да изкупи грехът ми пред оня мил човек, чието удоволствие беше единствено в картите, някой вестник, малко телевизия. Сълзите ми няма да го върнат, а болката единствено ще се задълбочава, защото когато беше сред нас отлагах, а сега съжалявам…. Така отлагах и едно обикновено телефонно обаждане, да чуя онова клето момиче, което едва понасяше вече химиотерапията и когато реших да звънна, нея вече я нямаше на този свят…

             Животът е коварен! Животът е само един крадец! Животът е твърде кратък. А ние все отлагаме и отлагаме. Колко пъти казваме на хората до нас, че ги обичаме, че са ни нужни, че се радваме, че са до нас? Колко пъти благодарим за този дар – че дишаме, че сме здрави, че сме живи? Защо си пилеем времето и нервите в препирни, лицемерие, борба за власт и пари и едва когато здравето се разклати, когато загубим скъп човек, тогава си казваме – „ех, ако…”?

             Дано моите починали близки ми простят за всичко, което не направих за тях. Дано там, където са отишли, мястото е по-хубаво, по-спокойно. Дано почиват в мир. И дано ние, които все още сме тук, на тази земя, които все още имаме Живот, станем по-добри, по-отговорни и нека не отлагаме!