Протегнала пръсти
почти те докосвам
Моя близка далечност,
в този живот се разминахме,
но имаме своята вечност,
в която сънувам кипариси,
и пее с тъга не една китара,

Един мъдрец имал две магарета. Едното било най-обикновено, черно. Другото – нежно сиво и грациозно, като ходело сякаш по пендари стъпвало. Било и капризно. Все намирало за какво да се заяде с черното. Ту му изглеждало мръсно, ту му напомняло за черен хайвер и му завиждало. Черното... ами нали е магаре, слушало, мълчало, па току изревавало срещу сивото:
- Все айгъри сме, не разбра ли?
Не щеш ли селяните решили да си направят забава, надпревара с магарета. Почудил се нашият стопанин, стари били самарите на неговите магарета, решил да им направи нови, но за да не се карат пак, попитал сивото:
- Ти какъв самар искаш?
- Златен, господарю. Ще ми отива, ще приляга на косъма и грациозността ми.
- А ти – и селянинът се обърнал към черното.
- Какъвто ми направиш, господарю, от теб зависи, а от мен зависи как ще тичам.

Толкова неща неизказани.

Толкова неизживени.

Толкова очи забравени

и лошо изиграни сцени.

Нощем протягаш ли ръка към мен,

както моята към теб посяга?

Пробягва образа от нас ранен,

на очите ми монети слага.

Има обреди в българския фолклор, които са осъдени на енигматичност. Един от тях, може би най-енигматичният, е нестинарството. Не само заради специфичните си характеристики, е обгърнат с мистичност.

- Да ти купя мелба?

- Ебаси сладоледа!

Пари си имам,

аре не мерси!

Вървеше си по пътя

една добра жена.

Не щеш ли на разклона,

кола до нея спря.

Посоката за Русе?

- От тук минаваш и така...

Обяснения излива

любезната уста.

- И после тука свиваш

и втората във ляво,

от там направо даваш

до сградата в лилаво...

                                           Кога и как се случи? Как така изчезна вярата й в Нея, желанието да я срещне отново? Та кой не мечтае да я усеща с всяка фибра на тялото си, да обича страстно, всеотдайно, да бъде обичан? Възможно ли е наистина едно голямо разочарование и последващи го няколко малки, така да преобърнат съзнанието, същността на една жена?

     Наблюдавайки разни влюбени двойки с едни странни ухилени физиономии, Тя все се пита защо при тях я има (поне привидно), а при нея Любовта сякаш безвъзвратно изчезна? Мисли си как ли се чувства този, който разби сърцето й, по който толкова години копня, а сега той си живее живота с "неговата". Дали някога е осъзнавал какво изпитваше Тя към него и какво й причини? След него Тя спря да обича! Така и не можа да срещне друг, на който би могла да каже "свещените" думички. А и вече не вярва на никой!

 The love is lavish in her ways

for making us a foolish dreamers.

She gently touch our lonely hearts

and then just seats and wait for us.

Под дивия и поглед припадат великани,

за роклята и черна държат се бесове.

Познанство си приписват герои самозвани,

описват я ту дявол, ту ангел без лице...

   "Дянков не препоръчва да се учи в СУ" чета тази сутрин. И пак, и пак, и пак... и пак не препоръчва. Точно така - става въпрос за първото българско висше учебно заведение. Онова, което са създали преди век и нещо жадните за просвета българи, онова, което е символ на българската просвета и наука. Онова висше учебно заведение, което е Българският Университет. Влизали ли сте в Софийския Университет? Да?! - тогава знаете какво е чувството, което изпитва човек, вървейки по коридорите му. Е, Дянков не го препоръчва за зимните месеци (всъщност статията така е написана, че не се разбира какво точно и конкретно не препоръчва онова човече с очилата). Защото видиш ли - лошо се управлявали финансите му. На Университета.