ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА Посвещава се на всички, които ще кажат: "Това не се отнася до мене!" "Кой си ти?" - попита го Дяволът. "Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!" Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон.

         Често се питам как се стигна дотук. Как така ти позволих безмилостно да объркаш живота ми? Кога и как ти позволих да нахлуеш в душата ми и колкото и да ме ядосваш, колкото и да ме караш да страдам, наранена и с плахи стъпки да търся обратния път към теб? С какво превзе моята уж вече непревземаема крепост, моето отдавна ограбено и опустошено сърце?... Не, ти не си мъжът, който искам, с който мечтая да бъда и да се обичаме. Но има нещо в теб, което не ми позволява да махна с лека ръка и  да изтрия следите от всичко онова, което се е случило между нас. А знам, че ти си от онези разбивачи на женски сърца, търсещи поредното сексуално завоевание, без да се замислят за празнината, която оставят в сърцето на поредната жена.

В общественото, медийното, пък и блоговото пространство непрекъснато се водят полемики "За и против тютюнопушенето". От своя страна правителството, мине не мине време, повишава акциза на тютюневите изделия, под високо хуманния предлог, че те са бич за човешкото здраве. Защото пушачите, пушейки, вредят не само на себе си, но и на околните. Вредят на всички. Опасни са. На тютюневите изделия са лепнати зловещи надписи - "Пушачите умират млади", "Тютюнопушенето причинява рак", "Пушенето вреди сериозно на Вас и на хората около Вас". И т.н.

Не умея да чакам...
плашат ме сенките в мрака
и пастелният ритъм
на онзи пясъчен часовник
който нося в сърцето си
да отмерва времето-
миг за обич, хиляди мигове скитане,

  "Скромността краси човека" е казал народът и я е възпял - нея, скромността. Наред с красотата я е възпял, като част от красотата, като нейна неизменна предпоставка дори. Скромността е онази светлина на душата, която огрява личността, подчертава външната й красота, дори я създава. Добрият човек е скромен. Скромният човек е красив. Красотата е скромност. Т.е. красотата е нравствено измерима и е в пряка зависимост от външното проявление на личната ни самопреценка. Максимата, че скромността краси човека, преведена на езика на личностното присъствие означава, че красив е онзи човек, който не се самоизтъква, който не натрапва уменията и способностите си, който не афишира качествата си, който проявява една личностна сдържаност.

       Претендирам да съм един средностатистически тиви зрител. От тези, които никога не гледат сериали, пък било то съседски, но от време навреме хвърлят по едно око на разнитемутам ток шоа, сървайвъри, брадъри, бягства към и срещу победата, денсинг стар и млад и прочее бози. Тазесенната масова медийна танцувална и песенна благотворителност обаче, вместо да ми напомня за Коледа и да разтапя от нежност, щедрост и състрадание чувствителната ми душа, я кара да да тръпне от едва сдържан гняв. Вероятно съм станала циничка или може би състрадателността ми се изгубила някъде между Хаитянското бедствие и третия просяк на левия тротоар пред банката. Та по тази причина и може би, водена от спомена за приятното "Добре дошъл в България" реших да хвърля един поглед на гръмовното "Претендентът".