Често се питам как се стигна дотук. Как така ти позволих безмилостно да объркаш живота ми? Кога и как ти позволих да нахлуеш в душата ми и колкото и да ме ядосваш, колкото и да ме караш да страдам, наранена и с плахи стъпки да търся обратния път към теб? С какво превзе моята уж вече непревземаема крепост, моето отдавна ограбено и опустошено сърце?... Не, ти не си мъжът, който искам, с който мечтая да бъда и да се обичаме. Но има нещо в теб, което не ми позволява да махна с лека ръка и  да изтрия следите от всичко онова, което се е случило между нас. А знам, че ти си от онези разбивачи на женски сърца, търсещи поредното сексуално завоевание, без да се замислят за празнината, която оставят в сърцето на поредната жена.

       Обичал ли си някога? Мисля си, че ти не можеш да обичаш! Или може би някога някоя те е наранила твърде много? Затова ли си такъв? А какво съм виновна аз, или другата, третата .. десетата, която ти нараняваш? Нима ако някога са отхвърлили и са пренебрегнали твоите чувства, ти не знаеш, не помниш как боли? Ако си преживял нещо такова, защо правиш същото и ти?

      Чудя се усещаш ли понякога какво причиняваш на "завоюваните",  на запленените от твоя тайнствен чар, жени?А дали знаеш на какво е способна една наранена жена, която се чувства отхвърлена, обидена, презряна...захвърлена там някъде в твоето тъмно минало, изпълнено с десетки като нея? Някога замислял ли си се, че дори само една клетва от такава жена може да тегне над теб цял живот (не не съм аз тази, която ще те прокълне, разбира се)? Не се ли страхуваш, че един ден ще тънеш в самота  и самосъжаления? Не се ли страхуваш, че всичко това, което си причинил, ще ти се върне в много по-големи дози? Може  би не!

          Не...Аз наистина не знам защо си такъв. И още по-малко знам кога и как започна всичко и как, знаейки че с и такъв, непоправим, те допуснах до себе си! Това, което знам е, че ме боли. Наистина! И дори да се опитвам всячески да си мълча, да стискам зъби, това понякога е по-силно от мен. С теб разбрах, че не мога да бъда господар на сърцето си и не мога да диктувам на сълзите си - тези предателки, които толкова често издават истината за моите чувства.

       Искам да избягам от теб, да се скрия, дори да те намразя. Но... ти пак си тук, по-силен от мен и пак ме нараняваш. А аз само се питам докога? И дали още дълго ще мога да издържа? Не знам....