„Не прави така, дръж се прилично, не говори еди-как си....”.  И какво ли още не. Всички сме го минавали това. А дори и големи, пак продължаваме май да го чуваме. Още от деца ни учат как да се държим, какво да не правим. Ама защо е така? Заради кого ни възпитават – заради нас самите или за да отговаряме на някакви очаквания на другите? Защо пък трябва да ме ограничават и да ми дават насока на мислите и действията? Не трябва ли аз сама да преценявам дали това би било добре или не за мен? Защо пък трябва да говоря тихо, да преценявам думите си, да премервам действията си? Нали това е моят живот! Нали аз трябва да го живея така, както аз намеря за добре? Пък ако пропадна, ако сгреша... Ми последствията ще са си за мен, бе!

       Айде, като сме малки уж не знаем, не можем, не разбираме. Ама пък с всички тези наставления, препоръки и т.н... Дали не се убива донякъде способността ти сам да мислиш и преценяваш? Дали непрекъснатото повтаряне как да се държиш в обществото не ограничава някои твои ценни качества, мисли, способности? А какво става като порастнем? Пак мислим и премисляме всяка дума, действие, мисъл. Ограниченията някак вече сами си ги слагаме. Може би, защото така са ни учили. Знам ли? Е, сигурно не при всички е така, но я си признайте – не преглеждате ли всичко, което правите през призмата на хорското възприятие? А вие самите не давате ли понякога съвети на другите как да живеят, какво да правят?

        Ей, да ви кажа честно, лично на мен напоследък вече ми идва малко в повече. Взе някак да ми писва да слушам разни препоръки какво да правя с живота си. И все се питам, бе, аджеба, тоя народ няма ли си свой живот, за който да се грижи? И дали пък на всички всичко им е толкова идеално и подредено, че се чувстват    толкова компетентни и толкова уверени да дават „наклон  на кръста” на другите?

             Айде, сега, кажете ми какво му дреме на някой аз с кой и как живея, ще се женя ли, ще раждам ли и т.н.? Ма то това става някога такъв голям въпрос, ще кажеш, че някой друг ще го прави вместо мен! Все едно аз да ти кажа – „Бе, ей, ти що се ожени или не се ожени за тоя? Ама докога ще живееш така?”. Е, как ще ти е на теб тогава, а? Май не е толкова хубаво!

         А дали всъщност, давайки „ценни” съвети за живота на другите, не прикривате собствените си неуредици, проблеми, неуспехи? Дали насочвайки вниманието към другия, не отклонявате същото от вас, защото самите вие се притеснявате от това, че нещо куца във вашия живот? Щото, като се огледам, ми не виждам никой идеален, бе, да му се не види! И що тогава трябва да ги слушам и да им приемам съветите? Сега, да не мислите, че ги следвам! Ни най-малко! Точно, защото си мисля, че аз самата трябва да си преценявам какво и как да правя със себе си. Обаче, не мога да си кривя душата – ми понякога ми става малко кофти. Има неща, които не зависят от мен, от теб, от който и да било. Животът си тече по някакъв негов си план и каквото и да правиш, колкото и да се пънеш, ми няма и няма – нещата не винаги стават така, както ти се иска. Обаче пък попаднах на една много ценна мисъл – „Господ винаги чува молитвите ни, но понякога отговорът е „не”!”. И така, де! Ако пък всичко ни се случва така, както ние го искаме, дали винаги би било добре за нас? Защото всички знаем, че хората често страдат от сбъднати мечти. Но пък това не пречи да мечтаем, разбира се! И да мечтаем за нас си, както ние си искаме! И въобще не ми пука дали за някои моите мечти са странни и смешни! И знаете ли, въобще не ми пука как изглеждам в очите на другите, защото те не знаят как изглеждат в моите очи! И, да, моля, дръжте си ценните съвети за вас! Все си мисля, че е редно да оправите първо вашия си живот, пък после, евентуално, когато стане идеален, може и да си помислите да ми давате съвети и наставления на мен! Пък аз ще си говоря и правя каквото и както си искам. Всичко си е за моя сметка! Просто защото животът си е мой! И някак си мисля, че аз най-добре знам как и с кого искам да си го живея.

      Ами това е! Наслушах се и се нагледах на много съвети, препоръки, примери. Мисля, че сега ми е времето аз да си давам моите собствени – сама на себе си, без ограничения,  без наложени от други хора рамки. Пък ако падна.... Е, все си мисля, че ще имам сили да се изправя!