Сърцето ме води, то ме кара да плача

Но мисъл ме движи във всяка задача

Подчинено е всичко на разни закони

Мистерии дивни или стари прокоби

Трябва да ти нарисувам нещо хубаво

За доброто старо време

Че все мислиш грозна те обичах

И отдавна не ми дреме

Мило, скъпо същество

Не умея да ги възкресявам

Всички багри цветове

Тях ги дишам изживявам

Беше някъде преди около 19 години, когато я видях за пръв път. Седеше на пода под голямото огледало и ровеше в един шкаф, обърна се като влязохме и усмивка озари лицето й. Нали знаете онази усмивка, която струи от цялото същество - извира от очите, извива ъгълчетат на устните, огрява. Именно тази усмивка много пъти ме е изваждала от притесненията ми, стопявала е страховете ми и ме е карала самата аз да се усмихвам. Покрай нея няма начин да не се усмихваш - тя кара нещата да изглеждат прости и хубави, а проблемите-решими. Много пъти съм си мислила, че има някакви свръхестествени способности да надниква в душите на хората и да разчита желанията им. Знаете ли - ако дядо Коледа съществува, определено ще прилича на нея...да, сигурна съм.  Всъщност-самото й присъствие е подарък и празничност.

Вече навлязохме в коледния месец, а наближи ли Коледа, по традиция светът започва да говори за добро, доброта, добри хора, добри постъпки. Отвсякъде ни заливат тонове доброта, пакетирана в различни свежи опаковки. Предлагат ни доброта, изискват ни доброта, продават ни доброта, купуват доброта. Добро-таа!
    Истината обаче е, че в съвременния динамичен свят, изразът "добър човек" се приравнява с "наивник", дори с "балама". Демек-добрият човек е баламурник, който не се е адаптирал към изискванията на съвременната динамика, на съвремената (без)нравственост, към изискванията на новото време. Някакви такива разбирания за съвременната доброта битуват днес.

Това късметче дет ми се падна днес ме замисли за тая опорочена дума другар. Другар – приятел. Другари много, приятелите малко. Това е като разликата между познат и приятел. Ся с познати пихме, ама приятел ми е... имам си една монета в джоба, тя никога не ме е предала. И още няколко приятели от плът и кръв имам. А познати... с лопата да ги ринеш. Такива, с които си на здравей – здрасти. Такива, с които лафиш. Мазниковци, дето ти ходят по гъза и те клюкарят. Паразити, които ти правят услуги, а същевременно ти режат вените. Възлюблени, които плачат по теб, а в същото време не знаят, не помнят и не им пука за теб.

Та хубава е тая поговорка. Говори за идеал, който е лукс в днешно време. Хубавите неща – те са лукс. Знаете ли какво е лукс? Това е нещо, което вие нещастници не може да си позволите. Това е лукс. И той не зависи от социалният ви статус. Сега, всеки ден срещам хора, които искат да променят света. Бунтари демек.

Я й викам слънце

Тя ми вика пор

Я й викам сопри

Тя - аз съм на събор

Чувствувам те безумно

Пускам и печал

Обичам те безкрайно

Айде вече чао

                                                                             Всеки има моменти, в които иска да е сам. Всеки има нужда от часове, дори може би дни, да остане насаме със себе си. Но когато настанат такива дни.. ‘ми почва нещо да те човърка отвътре и си викаш: „Бе, мамка му, толкова ли пък никой не се сеща за мен, поне един телефон да завърти, да види как съм, добре ли съм.. ей, тъй, да се чуем”...

         В дни, когато имаш нужда от някой, с който просто да поговориш, да се видиш на  по едно кафе, сякаш всички са изчезнали.

Сякаш си едно 12 годишно хлапе крещящо Експелиамус, размахвайки обикновена дървена пръчка, докато всички останали са въоръжени до зъби. Независимо колко си голям, колко порастваш, чудовищата под леглото растат със теб. Но това не е толкова страшно. Страшното е когато спрат да ти правят впечатление. Означава, че са победили и ти си в... апатия.

По някакъв начин си мъртъв. Нищо не може да те докосне. Нещата, които са те карали да се усмихващ, които са ти се услаждали, тези, от които обикновено те боли или ти се гади – от тях няма и следа. Озоваваш се в една много празна стая, в която има само вакуум и време. Няма дори стени. Как е добила прозвището стая – не знам, но нейните очертания са невидимо твърди. От което следва, че дори и да няма прозорци, то поне има отвор през, който си влязъл. Което е абсолютно достатъчно да продължиш.

Чуй!Раждаме се всеки ден
в усмивка на приятел.
В искра на поглед устремен,
в косите заиграли с вятъра.

Дали ако завърша земния си път,

във този миг и точно тука...