ПОСЛЕДНА
Животът й свършваше тази нощ.
Tags: short story, разказ
Subscribe to blog
Добре дошли. Тук всеки регистрирал се в Сенат потребител, може да има свой блог
Subscribe to feed
Viewing entries tagged разказ
НЕПРОСТИМО
Posted by Виго
on Saturday, 12 January 2013
in Uncategorized
Виго
Виго has not set their biography yet
User is currently offline
Всичко, което имам е гняв.
Tags: short story, разказ
Миме за смет
Пролет е.
Дърветата цъфтят в нежни цветове, птички вече се гушат в клоните им, а тревата тихо расте.
В този свеж ден вятърът е тръгнал на разходка и среща Мимето. Мимето обаче не му обръща внимание и той я закача - хваща кестенявите къдрици, които се поддават изпод шарената кърпа и с тях гъделичка поруменелите й от пролетното слънце бузи. В очите на Мимето(която продължава да не му обръща никакво, ама никакво внимание) се отразяват златните лъчи, рефлектират в ка-стъклото на първия етаж и образуват слънчеви зайчета по стената на Пешо от третия отсреща. Пешевица захвърля недоизмития тиган в мивката, обърсва ръце о пенюара на оранжеви хортензии, отваря широко винкела, провесва заплашително ролки и кресва с глас, който събужда и онези, решилите че това е денят на късното ставане :
Tags: разказ
Въздишка в полунощ
Казваше се Максим. Същински Аполон. Висок и красив... красив като моделите по списанията. С кестенявата си, сресана назад коса и зелените очи спираше погледите на всичко женско по пътя си. Видя го още като влезе в малкия парк, намиращ се на центъра на града. Връщаше се от работа и искаше няколко минути спокойствие, преди да се прибере в къщи, където беше толкова пренаселено и шумно, че... честно казано изобщо не би се прибрала, но нямаше къде другаде да иде. Той беше седнал на облегалката на първата пейка в дясната алея. Пушеше. Момичето зави в лявата алея и седна по същия начин на пейката. Беше началото на декември, имаше сняг по седалката. Извади цигара, запали я с привичен жест с последната клечка кибрит и прибра празната кутийка в джоба на палтото си. Опита се да не гледа към него, но любопитството я дращеше като непослушно коте. Срещнаха погледите си. Тъжни очи от едната страна на алеята, тъжни очи от другата...
После той си тръгна. Същото се случи и на другия ден, а на третия... на третия тя излетя почти на бегом от работа и побърза да заеме мястото си на пейката в парка. Него го нямаше. Изпуши редовната цигара като трескаво следеше минаващите пред входа на парка. Нямаше го.
После той си тръгна. Същото се случи и на другия ден, а на третия... на третия тя излетя почти на бегом от работа и побърза да заеме мястото си на пейката в парка. Него го нямаше. Изпуши редовната цигара като трескаво следеше минаващите пред входа на парка. Нямаше го.
Tags: разказ
Егасимуси и животът
Беше изморен. От всичко, от живота, от себе си. Движеше се сякаш по инерция и краката сами го отвеждаха у дома. Хапваше, малко телевизия, много интернет и после сън.На другия ден всичко се завърташе отначало. И пак, и пак…
Тази вечер реши да мине през парка. Есента вече си отиваше, но вечерите продължаваха да бъдат по пролетно топли. През парка и горичката беше малко по-далеч, но пък какво…така и така за никъде не бързаше. Просто беше уморен.
- Парите и живота!!! – гласът прозвуча досами лицето му и го накара да се закове на място. Дори не се уплаши. Нямаше много пари в себе си, беше точно преди заплата и в портмонето му се въргаляха някакви дребни банкноти.Я имаше, я нямаше петнайсет лева. А живота…на кой ли пък му беше притрябвал неговият живот
Tags: разказ
Най-добрият човек, когото познавам
Беше някъде преди около 19 години, когато я видях за пръв път. Седеше на пода под голямото огледало и ровеше в един шкаф, обърна се като влязохме и усмивка озари лицето й. Нали знаете онази усмивка, която струи от цялото същество - извира от очите, извива ъгълчетат на устните, огрява. Именно тази усмивка много пъти ме е изваждала от притесненията ми, стопявала е страховете ми и ме е карала самата аз да се усмихвам. Покрай нея няма начин да не се усмихваш - тя кара нещата да изглеждат прости и хубави, а проблемите-решими. Много пъти съм си мислила, че има някакви свръхестествени способности да надниква в душите на хората и да разчита желанията им. Знаете ли - ако дядо Коледа съществува, определено ще прилича на нея...да, сигурна съм. Всъщност-самото й присъствие е подарък и празничност.
Приказка за двете магарета и още нещо...
Един мъдрец имал две магарета. Едното било най-обикновено, черно. Другото – нежно сиво и грациозно, като ходело сякаш по пендари стъпвало. Било и капризно. Все намирало за какво да се заяде с черното. Ту му изглеждало мръсно, ту му напомняло за черен хайвер и му завиждало. Черното... ами нали е магаре, слушало, мълчало, па току изревавало срещу сивото:
- Все айгъри сме, не разбра ли?
Не щеш ли селяните решили да си направят забава, надпревара с магарета. Почудил се нашият стопанин, стари били самарите на неговите магарета, решил да им направи нови, но за да не се карат пак, попитал сивото:
- Ти какъв самар искаш?
- Златен, господарю. Ще ми отива, ще приляга на косъма и грациозността ми.
- А ти – и селянинът се обърнал към черното.
- Какъвто ми направиш, господарю, от теб зависи, а от мен зависи как ще тичам.
Кучка!?
Беше тихо. Тя допиваше последни глътки от сутрешното кафе. Гледаше безмълвно как чашата се изпразва, за сметка на бушуващите мисли в главата й. Чувстваше се странно. Не знаеше дали е разочарована, удовлетворена или просто й е безразлично след това, което стана снощи. А един вътрешен глас крещеше в съзнанието й: „Кучка! Ти си кучка!”. И тя някак спокойно приемаше тези викове. Гледаше с празен поглед през прозореца и се питаше само какво ще обяснява за снощи, когато хората видят снимката на приятелката й след концерта.
Tags: разказ
Другото лице
Край! Свърши се... По лицето ù плъзна лека, доволна усмивка. Уморените ù очи сълзяха от часовете, изкарани пред компютъра. Разтърка ги, но усещането, че са пълни с пясък не я напусна. Приглади буйната си побеляла вече коса и стана. Усети остра болка в ставите, първите няколко крачки и се сториха цял героизъм, но с присъщия си устрем се отправи към банята. От спалнята се чуваше юнашкото хъркане на Петър. Катерина леко потръпна. Беше омъжена от тридесет и четири години, три месеца и осем дни. Броеше ги. Броеше ги от онзи ден, в който осъзна, че животът ù беше превалил и не ù беше останало нищо друго, освен Петър. А и той беше различен. Отдавна го нямаше онзи мъж, в който беше влюбена преди много години. Бавно се бе превърнал в подобие на човек-пиеше много, не се задържаше никъде на работа, не можеше да разчита нито финансово, нито физически, никак не можеше да разчита на него, но инерцията беше толкова голяма, че се чувсваше уморена и безсилна за каквато и да било промяна.
Tags: разказ
Опит за размисли за изневярата
Поразпитах тоз' – оня за мнение по въпроса „защо изневеряват мъжете". Та отговорите естествено варираха – за разнообразие, нещо не достига в семейството, съпругата/гаджето не иска да прави нещо, което любовницата не отказва.. Мъжете, клонящи към средната възраст, пък, приемат изневярата като вид себедоказване – още ставам, още предизвиквам интерес у жените, и най-важното - все още успявам да ги задоволявам. Особено пък ако момичето е с 15-20 години по-младо... Ехеее,това се вика „трофей".
Тя не е семейна, но пък има поглед, така да се каже, над мъжките изневери – като участник, като страничен наблюдател. И виждайки как постъпват мъжете с жените до себе си, се пита – абе, в крайна сметка кое е по-добре – да бъде без връзка или да бъде един ден и тя такава, потърпевша? И не е ли по-добре всъщност да изневеряват с Нея, отколкото на Нея да й изневеряват?Защото Тя осъзнава каква болка е това за жената, за лъганата страна, но същевременно й доставя и някакво удоволствие цялото това чудо, което й се случва.