Кога и защо стана толкова важно да се съобразяваш с хората и мнението им? Виж-на колко грозно изглеждало отстрани, че с някой сме се държали и говорили еди-как си...Голяма работа! Дреме ми, че отношенията ми с някой биха се изтълкували погрешно. Да ме наричат както искат, да гледат на мен, като кон с капаци. Аз знам какво в действителност мисля и правя. И то е ясно на мен и на определен кръг от хора. Другите да си гледат живота. Тяхното мнение някак... Бе не ми пука за него. Отдавна съм спряла да се впечатлявам, отдавна съм спряла да се впрягам за това, че някой бил казал нещо кофти за мен, че в очите на хората не съм изглеждала добре...

           Беше интересен, спокоен ден. Среща със стари приятелки на кафе, безцелна разходка… Едно такова лежерно, спокойно време. Безгрижие…. И изведнъж.. „Ех, че среща непредвидена..”. Изведнъж се появи сякаш от нищото Той – онзи, който обърка живота й и разби сърцето й. Онзи, с новата жена, вече станал баща. Една „приятелска” прегръдка, общи въпроси. Смущение. Тя остана безмълвна някак. Какво да каже? Как да се държи? Дори „честито” не можа да се откъсне от устата й. Не, няма сили. Това беше среща, от която Тя се боеше. Изведнъж денят й се развали. Не, не трябва да плаче, разбира се. Свършиха май отдавна Нейните сълзи… Дали?... 

                                                                                                         Ами откъдето и да ме погледнеш – все съм си момиче, т.е. представител на женския пол (колко момиче, колко жена, вече и аз не знам, но това е друга тема). През живота си съм чувала различни мнения по повод взаимоотношенията момче – момиче, мъж – жена. Различни теории, различни случвания, при всеки – различно. Така и никога не ми стана ясно кое е нормално, кое е редно, как да действа момичето, как да разбира действията и бездействията на момчето... Всъщност може ли някой да каже със сигурност кое е най-важното „правило” в отношенията? Що ли си мисля, че не може... Но пък в последните дни някак започнах да си разсъждавам малко повече за тези неща, дотолкова, че ми се случиха разни случки, разни взаимоотношения се промениха и осъзнах, че момчетата, по-скоро мъжете са неконтролируеми и супер неразбираеми понякога. Имам чувството, че са станали по-непостоянни, по-объркващи в поведението и си и от жените, бе!

       Какво е една дата? Какво се променя в нас, в живота ни, след като, както пее ”великия” Веско Маринов – „пада лист от календара” ? Така изведнъж ли се променяме или това е чисто и просто един начален тласък – да ни подскаже, че нещо ние трябва да почнем да правим?

          А изпадали ли сте в онова странно „предрождено” (май няма такава дума, ама нищо) депресивно състояние? Защото с годините на мен май често ми се случва. Още помня оня мой незабравим 18-годишен рожден ден. Е, това си беше купон. И как иначе? Нали навършвах заветното пълнолетие! И сякаш тогава всичко в мен се преобърна. След това с течение на времето някак по друг начин взех да гледам на тая моя рождена дата. Някак спрях да празнувам дори.

            Коледа било. Нова година идвала... Е? И какво от това? Писна ми! Омръзна ми това „приповдигнато настроение” отвсякъде! Омръзнаха ми празничните пожелания, пресилени усмивки и някакви такива „развълнувани” хорица. Не! Тази година за мен това не са празнични дни! Дори са много, много тъжни! И като цяло, връщайки се назад във времето... Ми отдавна спрях да се радвам на идването на Нова година. За какво? Затова, че порастваме / остаряваме? Затова, че много неща не сме успели и едва ли ще успеем да постигнем? Затова, че всеки път си даваме едни и същи обещания, а още след 2-3 дни, сме ги забравили? На кое по-точно да се радвам? И какво ми пука, че сега някой е решил да се прави на добър, а после  цяла година е точно обратното? И защо трябва в няколко дни само да е такова настроението? Ми, не, благодаря! Не на мен тия! Не и сега! Не и тая година!

          Много хора ме обвиняват, че се самоизолирам, че изпадам в депресивно състояние, че животът продължавал... Сигурно! Но за мен продължава по друг начин! Да, радвам се, че дишам, че още има хора около мен, за които с ръка на сърцето мога да кажа, че обичам, че вероятно и те ме обичат!

                                                                             Всеки има моменти, в които иска да е сам. Всеки има нужда от часове, дори може би дни, да остане насаме със себе си. Но когато настанат такива дни.. ‘ми почва нещо да те човърка отвътре и си викаш: „Бе, мамка му, толкова ли пък никой не се сеща за мен, поне един телефон да завърти, да види как съм, добре ли съм.. ей, тъй, да се чуем”...

         В дни, когато имаш нужда от някой, с който просто да поговориш, да се видиш на  по едно кафе, сякаш всички са изчезнали.

                                           „Любовта винаги е готова за своето завещание”... „Да обичаш, значи да желаеш щастието на друг повече от своето собствено”.... А Тя обича. Обичаше го твърде много! Голямата, единствена, несподелена 10-годишна любов. Онази, искрената, първата! Която преобръща живота ти и след това поемаш в една объркана посока!... Искаше го! Силно го искаше. И Той го знаеше! Не се засрами да му го признае в ония години. А отговорът беше (и до днес кънти в ушите й) – „Много благодаря  за писъмцето, но няма как да се получи”....