Сякаш си едно 12 годишно хлапе крещящо Експелиамус, размахвайки обикновена дървена пръчка, докато всички останали са въоръжени до зъби. Независимо колко си голям, колко порастваш, чудовищата под леглото растат със теб. Но това не е толкова страшно. Страшното е когато спрат да ти правят впечатление. Означава, че са победили и ти си в... апатия.

По някакъв начин си мъртъв. Нищо не може да те докосне. Нещата, които са те карали да се усмихващ, които са ти се услаждали, тези, от които обикновено те боли или ти се гади – от тях няма и следа. Озоваваш се в една много празна стая, в която има само вакуум и време. Няма дори стени. Как е добила прозвището стая – не знам, но нейните очертания са невидимо твърди. От което следва, че дори и да няма прозорци, то поне има отвор през, който си влязъл. Което е абсолютно достатъчно да продължиш.

На къде? Ако знаеш всичко предварително никога няма да излезеш. Как живеят хората, след като знаят, че умират? Просто забравят за това. Ако знаеш, че след тези стени има само още стени? Би ли излязъл? Какво има там? Ах, предполагаш... но не си сигурен! Не знаеш толкова много неща и това е прекрасно!

Наслаждавай се! Иначе имаш само време и вакуум. А времето свършва. Баси колко си беден, ако държиш на единия вакуум!