Тази вечер поканих пак студа

На гости в тихата ми стая

Прегърна ме, донесъл ми съня

Бял за тихата ми стая

All is lost

The wolf has howl

Long since past

My finest hour

You kill me...

I breathe to my last drop of blood.

I breathe you...

...

The world and what was happen,

don't really give a damn.

Somebody somewhere happy -

somebody cry for end.

You got to face your daemons

Even if you lose control

Of all your gentle feelings

And fear rule them all

Дъждът и вятъра са сключили съюз,

под сивото небе над сиви улици.

Колите отминават бавно със кънтеж,

закъснелите по пътя мокри задници

Ненавиждам простотията да трепеш време.

Да трепериш в тъмното облян от самота.

Ненавиждам навика да се доказваш,

да наказваш викайки – аз съм свиня!

Презирам оправданието, да си безличен.

На колене поставен от един шамар

и злобата да се превърне в личност -

кръвожаден плъх за главатар.

Събудих се с мисълта, че съм ужасен човек. После ме успокоиха, че наистина съм ужасен човек. След това денят ми мина обичайно - като на всеки тъпак, които си прави неговите неща. После дойде нощта, а с нощта идва и романтиката. Сега, не ме разбирай погрешно – ама от романтика и от любов не разбираш нищо. Повече романтика има мушкатото, от колкото в чаровните ти пърхащи мигли. Иначе и двете са мъхести.

Харесва ми да те гледам докато спиш, тогава си естествена. Мислиш, че си сама. И пак нищо не разбираш. Кога за последно си обичала? Онзи ден? Сериозно... Не се събуждай, харесваш ми когато спиш. Когато си будна трябва да съм лош или добър.

Кажи за какво живея аз?

Защо сънят не ме прегърне

със ласката на вечния си мраз...

Щом теб те няма, защо да има мен?

Едни спретнати момченца

Стихове пишат

Взели силните думи

Вапцаров – издишаш!

Сърове сме ний

Сърказма ни е в гена

За любовта налей

И за бог ще се оженя

Прекрасна си по коледни чорапи

На теб не ти е нужен жартиер

Да компенсират останалите чапли

Липсата на сексапил и женствен маниер

Загубено, загубено

И счупени играчки

Не ме обича никой

А аз обичах всички

Загубена погубена

Е цялата ми младост

Отнесе я притворството

Отиде си на халост

Сърцето ме води, то ме кара да плача

Но мисъл ме движи във всяка задача

Подчинено е всичко на разни закони

Мистерии дивни или стари прокоби

Трябва да ти нарисувам нещо хубаво

За доброто старо време

Че все мислиш грозна те обичах

И отдавна не ми дреме

Мило, скъпо същество

Не умея да ги възкресявам

Всички багри цветове

Тях ги дишам изживявам

Това късметче дет ми се падна днес ме замисли за тая опорочена дума другар. Другар – приятел. Другари много, приятелите малко. Това е като разликата между познат и приятел. Ся с познати пихме, ама приятел ми е... имам си една монета в джоба, тя никога не ме е предала. И още няколко приятели от плът и кръв имам. А познати... с лопата да ги ринеш. Такива, с които си на здравей – здрасти. Такива, с които лафиш. Мазниковци, дето ти ходят по гъза и те клюкарят. Паразити, които ти правят услуги, а същевременно ти режат вените. Възлюблени, които плачат по теб, а в същото време не знаят, не помнят и не им пука за теб.

Та хубава е тая поговорка. Говори за идеал, който е лукс в днешно време. Хубавите неща – те са лукс. Знаете ли какво е лукс? Това е нещо, което вие нещастници не може да си позволите. Това е лукс. И той не зависи от социалният ви статус. Сега, всеки ден срещам хора, които искат да променят света. Бунтари демек.

Я й викам слънце

Тя ми вика пор

Я й викам сопри

Тя - аз съм на събор

Чувствувам те безумно

Пускам и печал

Обичам те безкрайно

Айде вече чао

Сякаш си едно 12 годишно хлапе крещящо Експелиамус, размахвайки обикновена дървена пръчка, докато всички останали са въоръжени до зъби. Независимо колко си голям, колко порастваш, чудовищата под леглото растат със теб. Но това не е толкова страшно. Страшното е когато спрат да ти правят впечатление. Означава, че са победили и ти си в... апатия.

По някакъв начин си мъртъв. Нищо не може да те докосне. Нещата, които са те карали да се усмихващ, които са ти се услаждали, тези, от които обикновено те боли или ти се гади – от тях няма и следа. Озоваваш се в една много празна стая, в която има само вакуум и време. Няма дори стени. Как е добила прозвището стая – не знам, но нейните очертания са невидимо твърди. От което следва, че дори и да няма прозорци, то поне има отвор през, който си влязъл. Което е абсолютно достатъчно да продължиш.

Дали ако завърша земния си път,

във този миг и точно тука...

Толкова неща неизказани.

Толкова неизживени.

Толкова очи забравени

и лошо изиграни сцени.

Нощем протягаш ли ръка към мен,

както моята към теб посяга?

Пробягва образа от нас ранен,

на очите ми монети слага.

- Да ти купя мелба?

- Ебаси сладоледа!

Пари си имам,

аре не мерси!