Пролет е. 
Дърветата цъфтят в нежни цветове, птички вече се гушат в клоните им, а тревата тихо  расте. 
      В този свеж ден вятърът е тръгнал на разходка и среща Мимето. Мимето обаче не му обръща внимание и той я закача - хваща  кестенявите къдрици, които се поддават изпод шарената кърпа и с тях гъделичка поруменелите й от пролетното слънце бузи. В очите на Мимето(която продължава да не му обръща никакво, ама никакво внимание) се отразяват златните лъчи, рефлектират в ка-стъклото на първия етаж и образуват слънчеви зайчета по стената на Пешо от третия отсреща. Пешевица захвърля недоизмития тиган в мивката, обърсва  ръце о пенюара на оранжеви хортензии, отваря широко винкела, провесва заплашително ролки и кресва с глас, който събужда и онези, решилите че това е денят на късното ставане :

Беше изморен. От всичко, от живота, от себе си. Движеше се сякаш по инерция и краката сами го отвеждаха у дома. Хапваше, малко телевизия, много интернет и после сън.На другия ден всичко се завърташе отначало. И пак, и пак…