Това късметче дет ми се падна днес ме замисли за тая опорочена дума другар. Другар – приятел. Другари много, приятелите малко. Това е като разликата между познат и приятел. Ся с познати пихме, ама приятел ми е... имам си една монета в джоба, тя никога не ме е предала. И още няколко приятели от плът и кръв имам. А познати... с лопата да ги ринеш. Такива, с които си на здравей – здрасти. Такива, с които лафиш. Мазниковци, дето ти ходят по гъза и те клюкарят. Паразити, които ти правят услуги, а същевременно ти режат вените. Възлюблени, които плачат по теб, а в същото време не знаят, не помнят и не им пука за теб.

Та хубава е тая поговорка. Говори за идеал, който е лукс в днешно време. Хубавите неща – те са лукс. Знаете ли какво е лукс? Това е нещо, което вие нещастници не може да си позволите. Това е лукс. И той не зависи от социалният ви статус. Сега, всеки ден срещам хора, които искат да променят света. Бунтари демек.

Сякаш си едно 12 годишно хлапе крещящо Експелиамус, размахвайки обикновена дървена пръчка, докато всички останали са въоръжени до зъби. Независимо колко си голям, колко порастваш, чудовищата под леглото растат със теб. Но това не е толкова страшно. Страшното е когато спрат да ти правят впечатление. Означава, че са победили и ти си в... апатия.

По някакъв начин си мъртъв. Нищо не може да те докосне. Нещата, които са те карали да се усмихващ, които са ти се услаждали, тези, от които обикновено те боли или ти се гади – от тях няма и следа. Озоваваш се в една много празна стая, в която има само вакуум и време. Няма дори стени. Как е добила прозвището стая – не знам, но нейните очертания са невидимо твърди. От което следва, че дори и да няма прозорци, то поне има отвор през, който си влязъл. Което е абсолютно достатъчно да продължиш.