Тази вечер поканих пак студа

На гости в тихата ми стая

Прегърна ме, донесъл ми съня

Бял за тихата ми стая

All is lost

The wolf has howl

Long since past

My finest hour

Пролет е. 
Дърветата цъфтят в нежни цветове, птички вече се гушат в клоните им, а тревата тихо  расте. 
      В този свеж ден вятърът е тръгнал на разходка и среща Мимето. Мимето обаче не му обръща внимание и той я закача - хваща  кестенявите къдрици, които се поддават изпод шарената кърпа и с тях гъделичка поруменелите й от пролетното слънце бузи. В очите на Мимето(която продължава да не му обръща никакво, ама никакво внимание) се отразяват златните лъчи, рефлектират в ка-стъклото на първия етаж и образуват слънчеви зайчета по стената на Пешо от третия отсреща. Пешевица захвърля недоизмития тиган в мивката, обърсва  ръце о пенюара на оранжеви хортензии, отваря широко винкела, провесва заплашително ролки и кресва с глас, който събужда и онези, решилите че това е денят на късното ставане :

You kill me...

I breathe to my last drop of blood.

I breathe you...

...

The world and what was happen,

don't really give a damn.

Somebody somewhere happy -

somebody cry for end.

You got to face your daemons

Even if you lose control

Of all your gentle feelings

And fear rule them all

Дъждът и вятъра са сключили съюз,

под сивото небе над сиви улици.

Колите отминават бавно със кънтеж,

закъснелите по пътя мокри задници

Ненавиждам простотията да трепеш време.

Да трепериш в тъмното облян от самота.

Ненавиждам навика да се доказваш,

да наказваш викайки – аз съм свиня!

Презирам оправданието, да си безличен.

На колене поставен от един шамар

и злобата да се превърне в личност -

кръвожаден плъх за главатар.

По прашния път на водата
унесено се стичам -
гребен на малка вълна
песенно обичащ.
Не знаеш...
И водата я боли,
когато ден след ден целува
белите, тъжни скали,
а изглежда тъй игрива,
палуваща...

Събудих се с мисълта, че съм ужасен човек. После ме успокоиха, че наистина съм ужасен човек. След това денят ми мина обичайно - като на всеки тъпак, които си прави неговите неща. После дойде нощта, а с нощта идва и романтиката. Сега, не ме разбирай погрешно – ама от романтика и от любов не разбираш нищо. Повече романтика има мушкатото, от колкото в чаровните ти пърхащи мигли. Иначе и двете са мъхести.

Харесва ми да те гледам докато спиш, тогава си естествена. Мислиш, че си сама. И пак нищо не разбираш. Кога за последно си обичала? Онзи ден? Сериозно... Не се събуждай, харесваш ми когато спиш. Когато си будна трябва да съм лош или добър.

                                                                                                         Ами откъдето и да ме погледнеш – все съм си момиче, т.е. представител на женския пол (колко момиче, колко жена, вече и аз не знам, но това е друга тема). През живота си съм чувала различни мнения по повод взаимоотношенията момче – момиче, мъж – жена. Различни теории, различни случвания, при всеки – различно. Така и никога не ми стана ясно кое е нормално, кое е редно, как да действа момичето, как да разбира действията и бездействията на момчето... Всъщност може ли някой да каже със сигурност кое е най-важното „правило” в отношенията? Що ли си мисля, че не може... Но пък в последните дни някак започнах да си разсъждавам малко повече за тези неща, дотолкова, че ми се случиха разни случки, разни взаимоотношения се промениха и осъзнах, че момчетата, по-скоро мъжете са неконтролируеми и супер неразбираеми понякога. Имам чувството, че са станали по-непостоянни, по-объркващи в поведението и си и от жените, бе!

Тъй близък си...
Че те чувам във шепота
на стария кестен
с клони-ръце уморени от дългото чакане,
протегнати, неподредени,
сякаш очи са тревожни,
без сълзи, в сухотата си плакали.
Тъй близък си...
Че те нося в сърцето си-
тъжна китара,
изплакала всяка струна,
скъсана някъде... от някой,
и така наранена свиреща пак
в жестоките бодли на мрака.
Тъй близък си...

       Какво е една дата? Какво се променя в нас, в живота ни, след като, както пее ”великия” Веско Маринов – „пада лист от календара” ? Така изведнъж ли се променяме или това е чисто и просто един начален тласък – да ни подскаже, че нещо ние трябва да почнем да правим?

          А изпадали ли сте в онова странно „предрождено” (май няма такава дума, ама нищо) депресивно състояние? Защото с годините на мен май често ми се случва. Още помня оня мой незабравим 18-годишен рожден ден. Е, това си беше купон. И как иначе? Нали навършвах заветното пълнолетие! И сякаш тогава всичко в мен се преобърна. След това с течение на времето някак по друг начин взех да гледам на тая моя рождена дата. Някак спрях да празнувам дори.

Кажи за какво живея аз?

Защо сънят не ме прегърне

със ласката на вечния си мраз...

Щом теб те няма, защо да има мен?

Джаз в тишината,
глътка уиски,
редовна цигара...
И самотата разнищена
в пепелника догаря.
Недоизказани реплики,
свити в пашкули

Сенки от мрака
протягат лепкави пръсти,
затягат примка от гъста мъгла,
не разбрахте ли?
аз съм на кръста
и не ми трябват оцет и вода

Снежинка да съм.
Да топля земята.
С вятъра в кръг да завихрям листата,
в капчица дъжд да събудя полята
или в слънчев лъч да докосвам душата.
И ще бъда!Когато умра.

Неусетно нахлуваш в душата,
с ритъм сърдечен разливаш се в мен.
Тиха нежност превзема съня,
твойто име обгръща ме денем.

Думи плахи пробиват стени.
Разтопяват леда топли длани.
Усмивка докосваща устни
настанява се с постоянство.