Животът й свършваше тази нощ.

Шейсет години изтекоха сякаш без нейно участие. Наля си три пръста уиски в чашата. Не трябваше да пие. После се чувстваше като парцал, изстискана като след болест. На тази възраст не трябваше да прави много неща, но това вече беше без значение. Дали да не запали и една цигара. Димът меко влезе в гърдите й и я накара да се закашля. Почти щеше да си изплюе дробовете, но се смееше, кашляше и се смееше. Майната му, хубав живот беше. Отпи от уискито. Липсваше и само секс за да затвори кръга от пороци. Мигуел, ах, Мигуел, предполагал ли си, че в последната си нощ ще мисля за теб. Кух като 10 годишен орех, но ръцете ти знаеха как да пипат. Месец любов в Мадрид. Не беше влюбена, нямаше никакво чувство. В началото – може би, но трепета отмина след първия секс. Тогава дойде насладата и завладя всичко.

Съжаляваше ли за нещо? Да, по дяволите, за толкова много неща. Нищо от това, което мислеше не стана както в представите й. Животът я взе грубо и я повлече. Беше я страх да му се противопостави. Беше я страх, че ще й вземе нещо. Нещо много нейно и никога няма да успее да си го върне. Не, нямаше да плаче. Защо хората на края винаги плачат? Не могат да се разделят. Дори и демонстративно суровите като нея. Колко бе плакала без да я види никой. Но не и тази нощ. Тази нощ нямаше да изпада в плен на сантимента.

Обу тюркоазените си пантофки, надигна се от стола и приглади роклята си. Ръцете усетиха формата на тялото, както го усещаха през целият му път. Гладките бедра, стегнатия корем, гърдите там, където трябваше да бъдат, не виснали до пода. Дорси се бе наслаждавал толкова време на хубавите й форми. Толкова време... Най-хубавите й години. Не беше Мигуел, изобщо не беше, но когато я погледнеше очите му се смееха. Знаеше, че е негова. Че може да прави всичко, всичко, о, и той го правеше. Разби я, попиля я и я остави без дъх. Дните прекарани заедно, в компаниите или сами. Не, нямаше да плаче. Не и тази нощ.

С леки стъпки на девойка се понесе из двустайния апартамент. Инспектира първо кухнята, после банята. Спалнята и оправеното легло, на което щеше да легне малко по-късно. Натисна едната врата на гардероба, винаги се разместваше. Трябваше да я оправи. Да повика някой. Защо чака до сега? Глупачка. Върна се в хола, погледна изпитателно масата и фотьойлите. Не трябваше да забравя да махне пепелника, после и чашата. Погледна машинално часовника на стената. Искаше музика. Съвсем тиха. Ще си пусне... да, ще слуша тях. Както ги бе слушала цял живот. Измъкваха я от най-черните и дупки. От колоните се разнесоха познатите мелодии, повличайки я назад и тя се отпусна без да се съпротивлява. Пееше тихичко с треперещ глас. Знаеше всяка дума, всяка извивка, всяка пауза. Запали още една цигара, и отпи малка глътка. Сълзите й тръгнаха.

Той дойде тихо призори. Усмихна и се, усмихна му се и тя. Знаеше, че ще дойде, както всички в рода й преди нея, както последна знаеше тя.

+ВиГо