Вай, вай, вай -

вайкат се хора.

Уморени, морни души.

- Защо се усмихваш? - ме пита

една от тези съдби.

А на спирката маса народ.

Сговнено си гледат в краката.

- Ти щастлив си,

навярно доволен,

ти нямаш си грижи нали?

Въпроси летят главоломно,

говори, а сякаш крещи.

Аз мълча като гъз от олово

пред чугунена майка с дете.

Не разбираш ли, казвам безмълвно,

мен всичко ме също яде.

И комари и кучета, котки.

И тоя невесел младеж,

дето секне се шумно отсреща.

И ти със въпроса невеж.

Съдбата и мене целува

със устни мокри от кал.

Целува, разбираш ли скъпа?

Целува ме, значи съм цял!

Тя ме гледа и отговор чака.

Аз усмихвам се тихо щастлив.

Подминава ме рейса отново

и пеша мога,

още съм жив.