По прашния път на водата
унесено се стичам -
гребен на малка вълна
песенно обичащ.
Не знаеш...
И водата я боли,
когато ден след ден целува
белите, тъжни скали,
а изглежда тъй игрива,
палуваща...

Тъй близък си...
Че те чувам във шепота
на стария кестен
с клони-ръце уморени от дългото чакане,
протегнати, неподредени,
сякаш очи са тревожни,
без сълзи, в сухотата си плакали.
Тъй близък си...
Че те нося в сърцето си-
тъжна китара,
изплакала всяка струна,
скъсана някъде... от някой,
и така наранена свиреща пак
в жестоките бодли на мрака.
Тъй близък си...

Джаз в тишината,
глътка уиски,
редовна цигара...
И самотата разнищена
в пепелника догаря.
Недоизказани реплики,
свити в пашкули

Сенки от мрака
протягат лепкави пръсти,
затягат примка от гъста мъгла,
не разбрахте ли?
аз съм на кръста
и не ми трябват оцет и вода

Наречи го любов
и до теб ще застана.
От нея по-голямо вълшебство няма,
тя и силата, и красотата
на дълга, опонент и враг на страха-
разрушител.
Тя е водата,

Протегнала пръсти
почти те докосвам
Моя близка далечност,
в този живот се разминахме,
но имаме своята вечност,
в която сънувам кипариси,
и пее с тъга не една китара,

Не умея да чакам...
плашат ме сенките в мрака
и пастелният ритъм
на онзи пясъчен часовник
който нося в сърцето си
да отмерва времето-
миг за обич, хиляди мигове скитане,