"Скромността краси човека" е казал народът и я е възпял - нея, скромността. Наред с красотата я е възпял, като част от красотата, като нейна неизменна предпоставка дори. Скромността е онази светлина на душата, която огрява личността, подчертава външната й красота, дори я създава. Добрият човек е скромен. Скромният човек е красив. Красотата е скромност. Т.е. красотата е нравствено измерима и е в пряка зависимост от външното проявление на личната ни самопреценка. Максимата, че скромността краси човека, преведена на езика на личностното присъствие означава, че красив е онзи човек, който не се самоизтъква, който не натрапва уменията и способностите си, който не афишира качествата си, който проявява една личностна сдържаност.