Всичко, което имам е гняв.
Добре де може би малко тъга. И даже не знам към кой е този гняв. Тъгата е за мен. Но гнева... Може би към нея, защото я обичах. Или към шибания свят. Или към мен, най-вече към мен. Нея – дори няма нужда да я оправдавам. Жена като всяка друга. Жертва като всяка друга. Искаща помощ и внимание. Може би дори мъжете го правят. Може би дори повече от тях.
Когато ти кажат да си вървиш, значи има кой да приема хилядите оплаквания и мрънкания. Грижата, вниманието. Няма да ям, защото съм дебела – и нацупените по детски устнички, които много добре знаят, че са сладки. Всичко е изкуствено. Всичко е до време. Също като този картон легнал в леглото ми. Тази, тази в леглото ми? Знам името й, но не искам да го знам. Имам друго, което да помня и да трябва да забравя. Не е и първото.
Чашата в ръката му кротко избълбука в уверение, че има още малко водка. Терасата беше шибано студена. Снежинки се топяха по голия му гръб, карайки го да настръхва. Умираше от студ. Умираше от жега. Мразеше и отпиваше.
Педераска работа. Кога ли ще се науча. Тъпо е, когато знаеш всичко и всичко отговаря на очакванията ти после да си разочарован. От какво по дяволите – всичко върви по план. Тъп план, но няма изненади.
Бръкна в джоба си и извади цигара. Запали, сгрявайки само за миг повече пръстите си на миниатюрния огън.
Майната му. Имам куп задачи и простотии, с които де се занимавам. Достатъчно важни неща. Имам да оплаквам и шибаното си минало и шибаното си бъдеще. Но тя е част от него. По дяволите. Беше ли? Какво я различава от това, което кротко дишаше в леглото му? Тази спящата бе по мила. Ласкава дори. Заслужава повече от лъжите ти. Заслужава повече от теб. Онази другата заслужава теб. Защото е същата кучка като теб. Страхлива, малка кучка. По дяволите... И шибания студ. Сякаш никога не спира да вали сняг в тоя проклет град. Сякаш нищо няма край. Може би само хубавото. То умира дори преди да се роди. Боже, защо имам толкова гняв в сърцето си? До вчера изпомпваше любов. Нежност и цялата лигава супа готова за сърбане. Нещо лошо ли направих? Колко шибани грехове имам? Колко тежки? От този живот или преди, боже преди, кое е непростимо...
Главата му се напълни с грехове, които искаше да забрави. Дребни, малки, може би неволни. И шибаната тъга, която сякаш бе негова годеница, от която няма отърване.
Угаждах ли ти? Може би твърде много. Близостта. До колко бяхме близки всъщност? Познавах ли те? Може би през цялото време си имала само гняв, също като мен. Гняв, който чака и иска мъст за собствения пропаднал живот. Предупреди ме. Каза ми. Колко по-явно можеше? И аз останах. Останах, защото вярвах, че няма да... Каза ли ти - върви си? Каза! Каза ли, че не иска? Каза! Беше ли нужно дори да казва? Знаеше във какво си се забъркал. Сценария сякаш го беше писал ти. Знаеше всяко шибано нещо и нямаше изход. Нямаше. Никъде. И след като го знаеше? След като го знаеш и сега? Защо още е в главата ти? Самонавиваш се. Тъпо копеле, самонавиваш се. Сред всички задници, които могат да ти донесат топлина защо избра точно този? Защо седиш на терасата, под шибаностудения, майка му шибана, колко студения сняг, вместо да се пъхнеш в топлото легло, при топлото, сънено кадифе полегнало във него? Инат, просто инат, нали? Кажи нещо романтично – сега, кажи нещо романтично! Тъпо копеле, кажи го сега. Нещастник. Филмовия герой, който утре ще е с хрема и скапана температура в същото шибано легло, което този път ще бъде празно. Ще си толкова мъжествен в него...
Метна догорелия фас през балкона. Няколко улични лампи му смигнаха по пътя. Изля на екс течността в гърлото си и запали нова цигара. Затвори очи и я повика на ум. Само снежинкита капеха по гърба му.