Как една определена политика, или нейната затлъстяла, лакома и самопредлагаща се карикатура се е превърнала в КАСТА и е завладяла цялото общество? Как, възлагайки си все по-малко цели в името на общото благо и вместо да създава една здрава и честна администрация, все повече се стреми да подхранва собствените си интереси?

Все по-отявлено намерение, което постепенно се е превърнало в булимия, която заразява бизнесмени, депутати, областни управители, кметове, общински съветници, съдии, чантаджии и клакьори. В изкушението си да превземат метър след метър нови пространства са се разпрострели нашироко в икономиката чрез обществени поръчки и евросубсидиите, в здравни заведения, общински фирми, смесените дружества, фондациите, медиите, фестивалите и футболните клубове и всичко носещо пари. Спирала, която не само вреди на милиони честни хора от дясното и лявото политическо пространство и честно са се посветили на политиката, но е самоубийствена за обществото – повече власт, за да се правят повече пари, повече пари, за да се вземе по-голяма власт и отново повече власт, за да се правят повече пари.

Според Алексис дьо Токвил – „Олигархията е система, в която властта е силно централизирана и свързващите тела са разтворени, или отслабени в тяхното самоуправление. На върха, конституционните власти, вместо да са отделени и уравновесени, гъсто са се преплели една в друга. Който ги управлява е част от олигархията. Всеки от олигарсите си има своя монополна зона на власт, а другите са заети да му я гарантират непрекъснато, при условие, да се възползват естествено от правото си на взаимност." По своето време той все още не е предвидил модерните общества. средствата им за комуникация и манипулация на мнението на масите.

Това не означава, че народът не може да гласува и че електоралните механизми са създадени така, че да се утвърждава непрекъснато олигархията. Политиците надменно твърдят, че не им е известно за случаи на политика, провеждана от гражданите, а не от политиците. Прераждането на държавата на парите ни кара вече горчива да се смеем, защото обобщено погледнато в програмите на партиите липсват различия по основните въпроси, а само в несъществените детайли. А новите партии са по-лоши от тези в зората на демокрацията. С малки изключения им липсва демократичен живот. Те са олигархични и лични партии, олицетворявани от новите им фюрери. Без територия и конкретен социален пласт. Чувстват се удобно, като у дома си в телевизионните студия. На онези, които биха искали да наложат отново демокрация, базирана на пропорционалната избирателна система трябва да кажем: - „Първо ни върнете партиите!" Но истинските, не онези създадени от специалисти по търговско право.

Преди време бе поставен световен рекорд, при който 357 парашутисти успяха да се хванат в огромен кръг за ръка и да се приземят, някои с леки контузии. Но нека си признаем, никой не се приземява в критични ситуации така меко и успешно, както родните ни политици. Че, кой може да извади парашутистите ни от топлите им службици? Кой смее да засегне тази мрежа от интереси, връзки, осигурени електорално избирателни райони, утвърдени отношения с бизнес, културни и научни институции, тези мрежи от познанства, така скъпоценни в деня на изборите? Откровено казано, остана ли някой наивен нашенец, който да си представи, че толкова лакомата управляваща класа, оставаща винаги една и съща при всички редувания във властта се е превърнала в добродетелна, въпреки изобилието на мошеници в нея, които винаги се отървават, без дори леко пошляпване по бузките? Когато се наложи да се потърси наказателна отговорност на олигарх, или висш партиен деятел, се оказва, че те едва ли не са едноръки, слепи, куци и с диагнози като „двустранна гонартроза, генерирана остеопороза, шипове и лумбална дископатия и прочие медицински термини", услужливо представени от благодарно задължените им медици, а в същото време джиткат с колите си и се веселят по партита, обкръжени от многобройни гардове, някои като държавна охрана за уж застрашената им лична безопасност.

Привилегиите им карат кръвта да кипи във вените ни. Ако се направи проверка на разходите на държавната и общинска администрация само за пътни разходи, ще излезе, че някои са във въздуха едва ли не 25 часа в денонощието. Естествено „Авиоотряд 28" е по-секретен и от щатския, тайнствен „обект 51". С още по-голямата тайна – кой ли е пътувал с тези самолети? Някой би се запитал, откъде намират време да ни управляват, като не се спират нито за миг, нагоре-надолу по стълбичките на самолетите. А лудото каране с включени сирени и сини буркани, за да пристигнат на ново летище, с нови излитания и кацания? Какво ни казват от години? Че държавните полети са наложени от съображения за сигурност. Че неизползването на гражданските самолети повишало тяхната сигурност. Ах, какви златни сърца! Но за да ги опровергае, на преден план излиза британската монархия, изложена на много повече истински терористични заплахи, преди време от ИРА, а понастоящем от съвместните със САЩ военни действия в Близкия изток. Кралското семейство и свитата им ежегодно използват десетки граждански, редовни полети с цел икономии за бюджета на двореца. При това без техния и на останалите пътници статус да е нарушен.

Ами разходите за тоалетна хартия на парламента са колкото за цял малък град. Естествено разликата не е в количеството ролки, а в качеството и цената на хартията за привилегированите им задници. Порят родните магистрали с императорската свита на НСО, отваряща им път, както Мойсей през водите на Червено море. И вече едва ли не и селските кметове искат да се возят, ако не в служебен Ролс-Ройс, то поне в БМВ, или Мерцедес, обезателно със син буркан.

Всички те маршируват и бият крак под звуците и строфите на тяхната си песен - „За децата и внуците, ще се бием на всички фронтове". Открай време е така. Общо е чувството, че политиците, още повече адвокатите, съдиите, нотариусите, лекарите, фармацевтите и журналистите напредват в обществото по роднинска линия. Това е и едно от неопровержимите доказателства, как българската политика се превръща в каста, чрез предаване на властта между близки и роднини. Без разлика в политическите цветове и без значение дали от дясно, или от ляво. Комунизъм не се римува с либерализъм, но в рамките на рода и дори семейството това е практика, гарантираща вечен престой във властта. Дори имаме пример с двамата братя медици Миланови, често показвани по ТВ. Е, все още не са заявили, че не разговорят помежду си.

Доскоро беше практика партийни бонзи от ляво и дясно да дремят на парламентарната банка по 3-4 мандата, а някои, като безличния дърдорко Георги Пирински, по точно Зайков, вече дреме 5-ти пореден мандат, но в Европарадайс, т.е. Европарламента. Кастата на висшите ни политици и бюрократи се превръща в такава на щастливи, млади „бейби пенсионери", законно пенсионирани със стаж значително по-малък от този на простосмъртните граждани.

Ако маржът на печалбата в медицината бе висок, защо българските политици трябва да се терзаят душевно за функционирането на държавното здравеопразване? Ако при частните лечебни заведения отиват само пари, а към държавните неприятности, защо те ще трябва да трансформират полуразрушени болници в стегнати и годни клиники? Въпроси, които въобще не са реторични. Защото голяма част от болниците и медицинските центрове за частно лечение са в ръцете (директно, или чрез съпруги и роднини) на политиците от партиите, на които от възкръсването на държавното здравеопазване директно ще им се бръкне в джоба. Здравеопазването е индустрия от първостепенна важност с дефектите, които се забелязват в целия държавен сектор, където се подпомага сътрудничеството между лошите навици на неолиберализма със старите на тоталитаризма. Където над 50 % от дейностите в частните клиники са упълномощени да извършват онова, което в една нормална страна се прави от държавните болници и благодарение на това се обогатяват необосновано. От само себе си се разбира, че е на сметка да притежаваш частна клиника.

И понеже сме в навечерието на изборите за Европарламент. Какви са разликите в заплатите на националните ни депутати и онези на европейските парламентаристи? Толкова много е изписано и дискутирано по тази тема, че не си заслужава да се спори по тази тема. Цифрите сами говорят за себе си. Не само не се доближават до базовата заплата от 144 хил. евро годишно, но и далеч я надхвърлят. В нея не са включени пътните, естествено, калкулирани върху цената на най-скъпия самолетен билет. Плюс допълнителни парламентарни пари за сътрудници, които просто може и да не съществуват в ерата на Гугъл. Плюс няколко хиляди за заседателни, хотел от поне 300 евро за нощувка и редица други. Сметката от 30-35 хл. евро на калпак за месец е по-скоро занижена, отколкото завишена и това определя неистовия интерес към този синекур. Това определя и прозрачността на купеното им съгласие при гласувани на всички основни въпроси в полза на наднационалната олигархия.