Тичахме вчера свободни от себе си.
Гонехме вятъра и връщахме времето.
Прегръщахме смях,подритвайки бремето.
Себе си бяхме-пораснали временно.

Тичаме днес след оня що духа,
с торба интерес и лъжа под сюртука.
Преглъщаме сълзи,дори ежедневие.
Никога същи,но с мечти за безвремие.

Снежинка да съм.
Да топля земята.
С вятъра в кръг да завихрям листата,
в капчица дъжд да събудя полята
или в слънчев лъч да докосвам душата.
И ще бъда!Когато умра.

Неусетно нахлуваш в душата,
с ритъм сърдечен разливаш се в мен.
Тиха нежност превзема съня,
твойто име обгръща ме денем.

Думи плахи пробиват стени.
Разтопяват леда топли длани.
Усмивка докосваща устни
настанява се с постоянство.

Двама сме.
И в изгрева и в залеза.
Попивам сълзи-самота.
Събираш в шепи празното,
сърце-ранена доброта.
Двама сме.

Ръце, нежно попиващи
потта от тялото жарко.
Устни, бавно разкриващи
сладост и болка - отдаващи.

Тяло - гореща жарава,
посрещнала огнена страст.
Сила и крехкост в бялото,
бронзова твърд и власт.

"На живота на бойното стреме."
бих мамка му....без да ми дреме,
че утре ще върне на ритника с ритник.
На живота на бойното стреме
бих проклинала цялото племе
дето тича с вини на гърба си,